На полусъединител

Лятото в София е душно - сещам се за "Summer in the city" на Джо Кокър. Хубава песен - предава усещане за бавно стичащи се капки пот по врата. Таблото и волана така са се напекли от слънцето, че излъчват 2-3 киловата право в лицето ми.

Задръстването през лятото се усеща най-силно в големия град, дори и с климатик на макс. Сменям няколко станции - тия се наговарят да пускат реклами по едно и също време. Левият крак на съединителя ме боли - коляното де. Интересно, че няма много пешеходци - изпокрили са се от жегата сигурно - 33 градуса по Целзий, а като стане 38 какво ще правим?

Та така - да убие човек скуката може прави малко неща в пластмасовата си кола: да слуша радио, да говори по телефона или да се гримира (за жените и някои мъже). Ако е на ти с технологиите, може и да ползва телефона за новини, вицове и полезна информация. Пиенето на кафе в жегата е кофти идея - по скоро студен чай или безалкохолно. Само не се друсайте в трафика по Борис III с пълни чаши. И (по-дяволите) давайте мигач като завивате.

Великият Кен

Кен Рокуел е Чък Норис на фотографията.

Фотоапарата на Кен има настройки подобни на нашите апарати, само че неговите са: Р(erfect)-перфекно, Av(wesome priority)-приоритет изключителни, Tv(Totally awesome Priority)приоритет тотално изключителни, M(ajestic)-величествен

Кен Рокуел не прави цветови корекции. Той променя света да съответства с неговите.

Със сигурност дори Кен изтрива по някоя лоша снимка. Другите хора наричат тези снимки "Пулицър"-и.

Кен Рокуел не настройва своя ДОФ, той променя космическото време.

Кръгче на разсейване. Вие може да сте разсеяни. Кен Рокуел никога не е.

Кен Рокуел не чака светлината, когато снима пейзаж – светлината го чака.

Кен Рокуел никога не държи камерата си вертикално, той просто завърта земята в нужната позиция.

Кен Рокуел поръчал L-обектив от Никон, и го получил

Кен Рокуел е единствения човек фотографирал Иисус Христос. За нещастие точно тогава му свършил филма и се наложило да използва плащеница.

Когато Кен Рокуел прави клин, трите снимки печелят първо място в три различни категории.

Преди Канон и Никон да пуснат на пазара фотоапарат молят Кен да я тества, най-добрите камери получават надпис Никон, а не толкова добрите – Канон.

Веднъж Кен тествал камера и казал: "на тази не мога да сложа даже Канон" – така бил създаден Пентакс.

Рокуелианска стратегия не е да мислиш нещата два пъти – Кен няма нужда да мисли въобще.

Кен Рокуел не използва светкавица въобще след инцидента в Нагазаки.

Само Кен Рокуел може да снима Кен Рокуел. Снимките на всички други са преекспонирани от сиянието на гения му.

Кен Рокуел искал нещо което да разсее не толкова способните фотографи, така били създадени патиците.

Кен Рокуел е единствения човек, който може да ти направи автопортрет.

Голите тела на Кен Рокуел са единствените снимки при които моделите са снимани напълно облечени.

Веднъж Кен Рокуел създал варио обектив. На Вас е познат като телескопа Хабъл.

Когато Кен разопакова своята компакт флаш карта на нея вече има няколко шедьовъра.

Портретите на Рокуел са толкова живи, че трябва да плащат данъци.

На десктопа на Кен кошчето за боклук всъщност е линк към Нешънъл Джиографик.

Кен Рокуел изговаря буква по буква сапунерка – "х-а-с-е-л-б-л-а-д".

Когато Кен Рокуел направил прехода към дигиталната фотография, Нешънъл Джиографик били близо до фалита, защото той спрял физически да изхвърля снимки.

На всеки 10 кадъра, Кен има по 11, които си струва да се запазят.

Цифровите файлове на Кен се състоят от нули единици и двойки.

Кен Рокуел никога не фокусира, всичко се премества неговото рязко изобразявано пространство.

Кадрите на Кен са толкова перфектни, че на Адоуб се наложило да променят Фотошоп специално за него: Фотошопа на Кен съдържа един единствен бутон "затвори".

Терминът статив е създаден по негов образ и подобие.

Кен Рокуел не е Чък Норис на фотографията, Чък Норис е Кен Рокуел на бойните изкуства.

Кен Рокуел никога не започва отначало, той продължава.

За странниците, които срещаме по пътя си

Тичам. По една пътека за колоездачи, отделена от шосето с храст. Чудесен терен да се скриеш от преминаващите. Тичам и слушам музика. Свирка ми някаква кола, не се обръщам. И храстите не ме скриват добре от любопитни погледи. Хвърлям и аз един крадешком на подминаващата кола. Един комшия е. Спокойна продължавам напред, даже забавям темпото, за да издържа 5-те км. След малко ме подминава тичайки друг ентусиаст. После забавя темпото. Подминавам го на свой ред и зор не зор, забързвам, за да не се поощри и да ме заговори. Отдалечавам се достатъчно. Отново тичам по-бавно, махам слушалките, защото ушите ми бумтят и заглушават музиката.

На разклона спирам, поемам дъх и по баира нагоре се клатя лека-полека. Някакъв зад мен подтичва, викайки: Извинете, извинете, може ли за секунда?! Спирам се. Имам ли избор. Да се затичам в този момент, ми се струва нелепо. Той ме настига и задъхан започва да разказва историята си: Много се извинявам … изпаднал съм в абсурдна ситуация … аз съм проф. Еди Кой си от УНСС … моя студентка ли сте? Отклонявам въпроса, като настоявам да ми каже, с какво мога да му помогна. Той увърта с помпозни фрази, дори започва да ми обяснява каква е тънка границата между минуса и плюса и как това има връзка с нелепата ситуация, в която е изпаднал. Между обърканите и надути фрази, успявам да хвана само, че асистентката му, която била "недопустимо разсеяна" го зарязала насред поляната, като отмъкнала портфейла с кредитните карти, телефон и какво ли още не. Близо сме до вилата и аз предлагам да го закарам или да услужа с телефон. Отказва. След още 5 минути извинения човекът с "голямо лично достойнство" изплюва молбата си: Едни пикливи 20 лв ще ми свършат работа. Той е с риза, вратовръзка, беловлас, с интелигентен вид и аз съм склонна дори пари да му дам. Щял да ми ги върне след час. ОК, и да не ги върне, вече ми е досадно, искам да му дам парите и да се отърва. Но нямам в себе си. Предлагам да отидем до вилата, за да му услужа. Той подема с уплаха: Далече ли е, има ли хора там? Вече съм притеснена. Професорът се извинява хиляди пъти. Предпочита да ме изчака на място. Срамува се. Сянка на съмнение у мен - той отказва всякаква друга помощ. Обещавам да му донеса парите и на бегом качвам баира. Семейството ми е шокирано от историята. Ставам повод за майтапи. Наивна съм била. Ако съм носела пари, е щял да ми отмъкне всичките. Може би дори без бой. Аз мисля за случилото се. Майка ми ме усеща. Ех, тези майки! Притеснена, предлага да отиде и да провери, там ли е още въпросният професор. Чака ли ме. Отива. Дори се чуди дали е редно да вземе 20 лв, ако и се стори убедителен. Мъжете са категорични: измамник е, най-много да го набием! Майка ми се връща. Няма и помен от професора. Търси друга жертва. Жена ще е. В това вече съм убедена.

На пътеката тичаше още едно момче. Младо и симпатично. По пътя вървеше и един по-възрастен мъж. Но той спря мен. Постановката беше безупречна. Изпипана дори като реквизит. Жената е лесна плячка. Доверчива. Чувствителна. Не отказва на изпаднали в беда. И това, ако не са новите измамници и техните потенциални жертви, здраве му кажи!