Тичам. По една пътека за колоездачи, отделена от шосето с храст. Чудесен терен да се скриеш от преминаващите. Тичам и слушам музика. Свирка ми някаква кола, не се обръщам. И храстите не ме скриват добре от любопитни погледи. Хвърлям и аз един крадешком на подминаващата кола. Един комшия е. Спокойна продължавам напред, даже забавям темпото, за да издържа 5-те км. След малко ме подминава тичайки друг ентусиаст. После забавя темпото. Подминавам го на свой ред и зор не зор, забързвам, за да не се поощри и да ме заговори. Отдалечавам се достатъчно. Отново тичам по-бавно, махам слушалките, защото ушите ми бумтят и заглушават музиката.
На разклона спирам, поемам дъх и по баира нагоре се клатя лека-полека. Някакъв зад мен подтичва, викайки: Извинете, извинете, може ли за секунда?! Спирам се. Имам ли избор. Да се затичам в този момент, ми се струва нелепо. Той ме настига и задъхан започва да разказва историята си: Много се извинявам … изпаднал съм в абсурдна ситуация … аз съм проф. Еди Кой си от УНСС … моя студентка ли сте? Отклонявам въпроса, като настоявам да ми каже, с какво мога да му помогна. Той увърта с помпозни фрази, дори започва да ми обяснява каква е тънка границата между минуса и плюса и как това има връзка с нелепата ситуация, в която е изпаднал. Между обърканите и надути фрази, успявам да хвана само, че асистентката му, която била "недопустимо разсеяна" го зарязала насред поляната, като отмъкнала портфейла с кредитните карти, телефон и какво ли още не. Близо сме до вилата и аз предлагам да го закарам или да услужа с телефон. Отказва. След още 5 минути извинения човекът с "голямо лично достойнство" изплюва молбата си: Едни пикливи 20 лв ще ми свършат работа. Той е с риза, вратовръзка, беловлас, с интелигентен вид и аз съм склонна дори пари да му дам. Щял да ми ги върне след час. ОК, и да не ги върне, вече ми е досадно, искам да му дам парите и да се отърва. Но нямам в себе си. Предлагам да отидем до вилата, за да му услужа. Той подема с уплаха: Далече ли е, има ли хора там? Вече съм притеснена. Професорът се извинява хиляди пъти. Предпочита да ме изчака на място. Срамува се. Сянка на съмнение у мен - той отказва всякаква друга помощ. Обещавам да му донеса парите и на бегом качвам баира. Семейството ми е шокирано от историята. Ставам повод за майтапи. Наивна съм била. Ако съм носела пари, е щял да ми отмъкне всичките. Може би дори без бой. Аз мисля за случилото се. Майка ми ме усеща. Ех, тези майки! Притеснена, предлага да отиде и да провери, там ли е още въпросният професор. Чака ли ме. Отива. Дори се чуди дали е редно да вземе 20 лв, ако и се стори убедителен. Мъжете са категорични: измамник е, най-много да го набием! Майка ми се връща. Няма и помен от професора. Търси друга жертва. Жена ще е. В това вече съм убедена.
На пътеката тичаше още едно момче. Младо и симпатично. По пътя вървеше и един по-възрастен мъж. Но той спря мен. Постановката беше безупречна. Изпипана дори като реквизит. Жената е лесна плячка. Доверчива. Чувствителна. Не отказва на изпаднали в беда. И това, ако не са новите измамници и техните потенциални жертви, здраве му кажи!
No comments:
Post a Comment