Също като теб, читателю съм изчел няколко десетки или стотици материали на тема фотография. И по-конкретно за нещата, които превръщат обикновена снимка в "рисуване със светлина".
Чисто визуално една снимка може да е "правилна" - подходяща светлина, добре експонирана, още по-добре кадрирана с чуден обект, разположен в теоретично издържана точка на интерес. Това е лесно постижимо с малко практика и умерено загубено време в четене по фотографските форуми. Спирам разсъжденията в тази посока, защото идеята ми беше друга.
Главният въпрос е от какво ни лишава кадъра? Помним момента, когато сме снимали и виждаме, че нещо липсва на перфектно композираните 12 мегапиксела. Какво е (почти) невъзможно да бъде запечатано?
Звук и аромат - обяснимо, донякъде движението (все пак снимката е статичен образ), история (трудно, иска се майсторство). Тоест липсва ни информация, мозъкът ни има нужда от още данни. Обяснимо като видя фотография с предадена история или усещане за самота/тишина, два плана на действие и подобни, й се възхищавам.
Все пак има огромен брой прекрасни кадри без горепосочените пластове - например пейзажите. Идва реч за триизмерното в осакатените ни двумерни копия. Ще нахвърлям няколко теми за размисъл. Имаме две очи и виждаме триизмерно - преценяваме разстояние, ориентираме се. Запечатване на дълбочината на пространството обаче е трудно с фотоапарат. Сещам се за няколко трика:
1. Широкоъгълни обективи срещу телеобективи - може да манипулирате перспективата, в определени граници
2. Ритъм - при повтарящи се елементи за окото е по-лесно да прецени дълбочина
3. Детайл и Боке - богат на детайли преден план и дефокусиран заден фон придава обемност
4. Цвят - студено=далече, топло=близо - особеност на планетата и живота на нея :)
Все неща, които еднооките пейзажисти знаят :)
No comments:
Post a Comment